В неделната зимна утрин още нищо не беше отворено, по улиците нямаше и кой да ме упъти, така че в следващите три часа наваксах с обикалянето на забележителностите на Скопие, или поне в частта им около Вардара – единственият ми ориентир в този град, в който стъпвах за първи път. Към девет първите магазини започнаха да отварят. Помня, че си купих бутилка вода, но зъбът вече толкова ме болеше, че дори не можех да си отворя устата, за да отпия. Съответно, когато до една църква от другата страна на Камен мост видях работеща аптека, стори ми се като малко коледно чудо.

Аптекарката ми каза, че е учила фармация в България, така че ме разбра без проблеми. Изсипах аулина в бутилката и някак отпих. Веднага започна да ме отпуска. Междувременно видях табелата с името на църквата и се сетих, че по Великден бях гледал едно видео във фейсбук за чудодейното заблестяване на ореолите на всички светци. Влязох в Св. Димитър, имаше неделна служба. Единствен аз от всички присъстващи разглеждах старата новина за заблестелите ореоли на иначе безкрайно опушените стенописи. Службата беше на църковнославянски и общо взето вървеше по същия начин, както и в България. Точно тогава обаче зачетоха евангелието. На чист книжовен македонски.

Няма да влизам в спора за българския и македонския език, това е поле на дипломацията. Само ще призная очевидното – за привикналото бг ухо, всичко на макендонски звучи ужасно смешно. Даже и такава сериозна книга като Библията. Но и обратното е вярно, може би в Св. Димитър за първи път си дадох сметка за това. Вече нямаше как евангелието да прозвучи на книжовен български (макар и преди век и нещо самите скопяни да са се борили с гръкоманите именно за това). За всички освен мен, щеше да звучи нелепо и несериозно. За привикналото на македонския говор ухо, всичко на български също звучи ужасно смешно.

Впрочем, като малък баща ми ме учеше на дроби със следната задача – препитваше ме за родовете на бабите и дядовците ми и после ме караше да му сметна колко процента македонец съм всъщност. Отговорът – родителите на дядо ми по бащина линия (Костурско) и майката на баба ми по майчина (Ресен). Една четвърт плюс една осма. 25% + 12,5% или общо 37.5%.

Напълно естествено – когато през 2019 се отвори възможност да отида на писателска резиденция в Северна Македония, не се поколебах и миг. Исках да почувствам по-истински тези 37.5%, да вникна в македонския говор поне една идея по-добре, а и в крайна сметка – да се опитам да изживея Скопие, най-близката столица до моята София.

Пристигнах в някаква невъобразима жега, която полепваше по дрехите веднага щом си подавах носа навън. Затова общо взето излизах само до магазина, а през останалото време гледах македонска телевизия, опитвах се да схвана логиката на македонската азбука и правопис (в един момент се свиква и с липсата на „Ъ“, дори и в думи без нито една гласна като „тврд“ или „цврст“) и си стриймвах сериала „Преспа“, който все по-лесно успяваше да ме разсмее, вече не само заради самия говор. Трябваше ми малко време, разбира се, докато схвана, че македонскотото „вреден“ значи всъщност „полезен“ (а не „штетен“), което струва ми се е сред най-добрите метафори за всички спорове между България и Северна Македония.

Един от първите скопяни, с който се запознах на по бира, беше Душко Кръстевски – преводачът на почти всички нови български автори. И пак заради споровете, по-точната дума когато става дума за поезия, обясни ми той, е не „преводач“, а „препејувач“. Не да се превежда, а, да се изпява с нов глас, поне така аз го разбрах това препяване от български на македонски. Елегантният начин света на литературата да избяга от света на хардлайн дипломацията. Скопското пиво ни вървеше много добре.

С една бърза разходка привечер отметнах основните забележителности около Вардара и т.нар. Античен Дисниленд, които така или иначе бях виждал и в онази зимна неделя с парализиращия зъбобол. От там нататък започна истинското удоволствие за мен – разгръщането на града. Първо опознах Дебар маало, където беше и квартирата ми. С нейните кръчми и баровете, тя се оказа истинското сърце на града.