REVISITING
SKOPJE

дигитално есе
от Александър Шпатов


REVISITING SKOPJE

дигитално есе
от Александър Шпатов

 

Първият ми спомен от Скопие е за парализиращ зъбобол. С приятели отскочихме за Таксират 2012, но ни забавиха на границата и от хостела директно трябваше да отидем към концерта. На връщане от залата си взехме по един „мегабургер“  от денонощния на ЖП гарата (с безпрецедентните три огромни плескавици, вместо със стандартната една). Толкова си разчекнах устата, за да отхапя, че час по-късно мъдрецът ми вече се беше възпалил. Въобще не успях да спя. Когато започна да се развиделява излязох от хостела и тръгнах да търся аптека за някакви болкоуспокояващи.

В неделната зимна утрин още нищо не беше отворено, по улиците нямаше и кой да ме упъти, така че в следващите три часа наваксах с обикалянето на забележителностите на Скопие, или поне в частта им около Вардара – единственият ми ориентир в този град, в който стъпвах за първи път. Към девет първите магазини започнаха да отварят. Помня, че си купих бутилка вода, но зъбът вече толкова ме болеше, че дори не можех да си отворя устата, за да отпия. Съответно, когато до една църква от другата страна на Камен мост видях работеща аптека, стори ми се като малко коледно чудо.

Аптекарката ми каза, че е учила фармация в България, така че ме разбра без проблеми. Изсипах аулина в бутилката и някак отпих. Веднага започна да ме отпуска. Междувременно видях табелата с името на църквата и се сетих, че по Великден бях гледал едно видео във фейсбук за чудодейното заблестяване на ореолите на всички светци. Влязох в Св. Димитър, имаше неделна служба. Единствен аз от всички присъстващи разглеждах старата новина за заблестелите ореоли на иначе безкрайно опушените стенописи. Службата беше на църковнославянски и общо взето вървеше по същия начин, както и в България. Точно тогава обаче зачетоха евангелието. На чист книжовен македонски.

Няма да влизам в спора за българския и македонския език, това е поле на дипломацията. Само ще призная очевидното – за привикналото бг ухо, всичко на макендонски звучи ужасно смешно. Даже и такава сериозна книга като Библията. Но и обратното е вярно, може би в Св. Димитър за първи път си дадох сметка за това. Вече нямаше как евангелието да прозвучи на книжовен български (макар и преди век и нещо самите скопяни да са се борили с гръкоманите именно за това). За всички освен мен, щеше да звучи нелепо и несериозно. За привикналото на македонския говор ухо, всичко на български също звучи ужасно смешно.

Впрочем, като малък баща ми ме учеше на дроби със следната задача – препитваше ме за родовете на бабите и дядовците ми и после ме караше да му сметна колко процента македонец съм всъщност. Отговорът – родителите на дядо ми по бащина линия (Костурско) и майката на баба ми по майчина (Ресен). Една четвърт плюс една осма. 25% + 12,5% или общо 37.5%.

Напълно естествено – когато през 2019 се отвори възможност да отида на писателска резиденция в Северна Македония, не се поколебах и миг. Исках да почувствам по-истински тези 37.5%, да вникна в македонския говор поне една идея по-добре, а и в крайна сметка – да се опитам да изживея Скопие, най-близката столица до моята София.

Пристигнах в някаква невъобразима жега, която полепваше по дрехите веднага щом си подавах носа навън. Затова общо взето излизах само до магазина, а през останалото време гледах македонска телевизия, опитвах се да схвана логиката на македонската азбука и правопис (в един момент се свиква и с липсата на „Ъ“, дори и в думи без нито една гласна като „тврд“ или „цврст“) и си стриймвах сериала „Преспа“, който все по-лесно успяваше да ме разсмее, вече не само заради самия говор. Трябваше ми малко време, разбира се, докато схвана, че македонскотото „вреден“ значи всъщност „полезен“ (а не „штетен“), което струва ми се е сред най-добрите метафори за всички спорове между България и Северна Македония.

Един от първите скопяни, с който се запознах на по бира, беше Душко Кръстевски – преводачът на почти всички нови български автори. И пак заради споровете, по-точната дума когато става дума за поезия, обясни ми той, е не „преводач“, а „препејувач“. Не да се превежда, а, да се изпява с нов глас, поне така аз го разбрах това препяване от български на македонски. Елегантният начин света на литературата да избяга от света на хардлайн дипломацията. Скопското пиво ни вървеше много добре.

С една бърза разходка привечер отметнах основните забележителности около Вардара и т.нар. Античен Дисниленд, които така или иначе бях виждал и в онази зимна неделя с парализиращия зъбобол. От там нататък започна истинското удоволствие за мен – разгръщането на града. Първо опознах Дебар маало, където беше и квартирата ми. С нейните кръчми и баровете, тя се оказа истинското сърце на града.

Душко ме отвори и за Силбо – всеки град си има подобно денонощно място, където винаги можеш да отидеш, за да хапнеш нещо набързо. В #НаЖивоОтСофия, сборникът ми с разкази за София, обърнах специално внимание на Сандвичите на пл. Славейков и легендарните им принцеси. Е, със сигурност еквивалентът им в Скопие бяха дебармаалските сандвичи в Силбо, за месец престой струва ми се, че изядох поне две дузини от тях. Впрочем, точно срещу Силбо е и най-софийската точка в Скопие – т.нар. Универзална зала, дарена от България след голямото земетресение от 1963 г. Тя е точно копие на сградата на софийския цирк, изгоряла преди да се родя. (Нейното място на Солни пазар отдавна е застроено, но все пак следите й са се запазили. В друг град и друга държава.)

Скоро стигнах и до „Книжевения булевар“. Познавах се от панаира в Лайпиг с писателката Фросина Пармаковска и се уговорихме да се видим при една от книжарниците там. Седнахме на една маса отпред заедно с нея и с Петър Андоновски и не повече от час по-късно имах чувството, че покрай нас минаха поне половината писатели и издатели на Северна Македония. Булевардът наистина си беше книжевен!

От Петър научих, че гробът на истинския Зорбас гъркът всъщност се намира в Скопие. Обеща да ме заведе и в един от последните дни от резиденцията ми наистина отидохме и до местните гробища, преместени гроб по гроб и паметник по паметник след голямото земетресение. Разходка из гробищата – какъв по-добър начин градът наистина да се разгърне пред теб. Можеш усетиш града  точно толкова, колкото и през най-големите му туристически забележителности.

Междувременно, самият аз започнах да ставам нещо като скопски гид. Kой ли не се реши да ми дойде на гости от София, която в крайна сметка бе само на три часа път с кола. Първо – един колега, който искаше непременно да види къщата на Майка Тереза и да й се поклони (още като съвсем млад Адриан бе избрал да стане католик). После – едно момче от Канада, с което малко по-рано се бях запознал в София. Даниял обикаляше света и четеше по една книга от всяка държава в която отива. За България беше избрал английския превод на #НаЖивоОтСофия, свърза се с мен за автограф, а после се сприятелихме, докато му показвах по-добрите софийски барове. Вече беше ходил веднъж в Северна Македония, но искаше да повтори. Предполагах, че изборът му за книга е паднал върху някой от най-известните македонски автори като Лидия Димковска или Гоце Смилевски, но се оказа Spectator на Жарко Куюнджийски, чието издателство бе точно срещу квартирата ми. Когато пристигнах, разбира се, че домакинът ми Владо Янковски ме запозна и с Жарко, който от своя страна ми подари Spectaror на македонски (моят личен първи буквар за езика). После аз пък уредих Даниял с автограф.

Приятелката ми също дойде. Вече имах любими места както в Дебар маало, така и в старата чаршия и най-после имаше с кого да ги споделя. В петъка на същата седмица дойдоха и две коли с приятели, за да открием заедно нощната сцена на Скопие (и лудите таксиджии естествено). Накрая на вечерта на свой ред аз ги отворих и за Силбо и вече наистина започнах да се чувствам като местен гид.

Дойде и времето за моето представяне пред публика в рамките на писателската резиденция. Дълго се чудех как да подходя, в крайна сметка разказите ми са за София и не вярвах на някой в Скопие темата да му е особено интересна. После ми хрумна следното: #НаЖивоОтСофия започва с един разказ-въведение, изброяващ всички ежедневни неща, около стотина, които човек може да направи, за да изживее града истински. Линкът с текста все още се появява тук-там покрай 17 септември –  празника на града, когато софиянци най-много се гордеем с него. Защо да не направя нещо подобно и за Скопие? В крайна сметка, аз вече се чувствах почти местен, бях станал дори и гид за приятелите ми, а и един месец резиденция всъщност не е никак малко време (колкото и да обичам да пътувам, преди Скопие ‘2019, никога не бях отсъствал от града ми за толкова дълго време). С малко жокери от Душко, Фросина и Петър ето какво прочетохме на представянето ми в книжарница Антолог на Книжевния булевар, мисля че е актуално и до днес:

Да изживееш Скопие:

Да преминеш Вардара по Камени мост,

на нощен балкон с гледка към неоновия кръст на върха,

да изкачиш Водно на следния ден пеша, а за награда – една лименка Скопско на върха и после – селфи със Скопие (а също и контраселфи от кулите на Калето),

шок от Скопие 2014, особено от флотата в реката,

после - задължителен спор за античната vs бруталистичната архитектура,

с лодка през Матка,

шляене из Чаршията денем,

бар кроул из Дебар маала след 9 и накрая –

лятна дискотека в Градския парк след полунощ,

да се поклониш на гроба на Гоце,  после – и в къщата на Майка Тереза, накрая –  на гроба на Зорбас,

МЗТ-Работнички,

да викаш за ФК Вардар,

или всяка година на любимите ти групи на Таксират,

да видиш часовника на старата гара, застинал на точно на 5:17,

среща на Рекорд или на площад Македония,

Великден в Св. Климент,

 неделна разходка до Св. Панталеймон,

да видиш златните ореоли на светците в Св. Димитър,

да чуеш мюезините от стереоминаретата на северния бряг,

с ролери на кея или с колело навсякъде,

книга от Книжевния булевар (най-сигурно - от Или Или и Антолог),

сутрешно шкембе в Чамо, кебапи в Турист, Дебармаалски сандвич в Силбо, боза в Апче, Крофни в Хром, на по питие в Лонг плей.

Да си намерил приятели тук (не познати) – само това да е, пак е достатъно.

Александър Шпатов е роден през 1985 г. в София. Завършил е Американския колеж и специалност „Право“ в Софийския университет. От 2019 е докторант по Теория на четенето (отново в СУ). Автор на сборниците с разкази #НаЖивоОтСофия (2014), издадена на български и на английски, и Том 2.0 (2015), в който са събрани оптимизираните разкази от първите му три книги: "Бележки под линия" (2005), Разкази под линия (2008), публикуван също и на немски през 2011, и Календар с разкази (2011). Отличен e с Наградата "Южна пролет" (2005) за най-добър дебют, както и с Наградата за литература на Столична община (2015). През 2020, под негово редaкторство излиза сборника Първите 20, представящ едни от най-значимите български разкази на новото хилядолетие. Председател е на Сдружение за градски читални, целящо промотиране на четенето с инициативи като читАлнЯта в Градската градина на София, дарителски кампании за библиотеките в България и организирани литературни разходки.

Снимки: © Александър Шпатов
Снимка: "Музей на град Скопие" © Diego Delso, delso.photo, License CC-BY-SA

Ръководител проект: Barbara Anderlič
Дизайн: Бери

© 2022 Traduki